18 апр. На планинска хижа с две малки деца или един рожден ден изпълнен с приключения! Част 2
Днес продължавам с Част 2 на приключението ни във Фабрика за Храна и Танци– Равнища. Денят ни посрещна с живописно утро, което от самото начало нашепваше за интересни събития… Бях нетърпелива, събудих се в 7 ч. и успях да хвана изгрева, докато всички още спяха кротко…
Всъщност нямах търпение за закуската, защото тя е невероятно вкусна. Мекички, палачинки, плодове, разбира се – ягоди, здравословни сандвичи, фреш, др., а Руслан и екипа подготвят всичко на момента от много ранни зори. Тези хора определено нямат умора, освен това са и винаги усмихнати.
След закуска Маги, заедно с бебе Марко ни изпрати на разходка в планината, която се водеше от неуморният Руслан. За първи път ни беше, а пред нас имаше 6 км стръмен път с 4 малки деца. И на тях им беше за първи път. 🙂
Въпреки голямата умора по пътя, горещо препоръчвам разходката с Руслан и кучетата! И толково съжалявам, че я изпуснахме миналата пролет. Денят обещаваше да е слънчев и тих, за това намазахме малките против изгаряне и поехме след Руслан и кучетата. Баткото на 5 бодро крачеше напред, всъщност тичаше през целия път да не изпусне “баткото Руслан”, докато аз се опитвах да го стигна. Малкият на 4 има проблем с дълъг път – „Ще се уморя, има ли още много?” беше редовната му реплика в комбинация с бавен ход и изоставане в последните редици. Като капак не бях взела вода за път и разбрах грешката си едва след като започнаха молбите за нея. Добре, че нямаше много време за хленчене, енергията трябваше да се пази, за да стигнем успешно върха. Първо калта беше проблем за малкия, който винаги, след като попадне на кал в София я заобикаля. След 200 м нямаше никакъв проблем да цапа в калта, само локвите прескачаше.
На всеки 500 м Руслан беше обещал да спира и да изчаква, като междувременно разказваше много интересни истории – за живота, за промяната, за трансформацията, за здравословния начин на живот… Аз успях да чуя някои от тях, но за съжаление с 4 малки (съответно на 2, 4, 5, 5) бяхме от последните. Докато другите почиваха, ние всъщност ги настигахме, а след като ги стигнехме, те тръгваха. Така че, за нас почивка всъщност нямаше, освен на скалата 🙂 Може би за това имам мускулна треска все още. Както забелязвате в планината имаше сняг… Вижте Руслан обаче как свежо тича по къс ръкав. И изобщо не му беше студено. Cмелчаг! От него разбрахме, че децата му (3 броя) изобщо не са боледували, нито пили лекарства, как не обича топлото и колко вредно било то за здравето. Знаех си аз… Слушайте Руслан.
Макар и следите на зимата да бяха навсякъде, пролетта се усмиваше под снега ето така:
По пътя видяхме и няколко големи мравуняка и разбрахме от Руслан, че всъщност да се ядат мравки понякога е много полезно…
Целта на похода ни беше “Скалата”, от която се откриваше прекрасна гледка. Ако не ме беше толкова страх от високото, щеше да е още по-добре. За това кротко седях далеч от ръба. Няма да ви показвам гледката, за да е изненада като отидете вие. За децата имаше бадеми, които сами трябваше да си счупят, за да хапнат. Малките се нахвърлиха много смело в това занимание.
Обратно в хотела нямаше и помен от сутрешния сняг. Слънцето се беше усмихнало и времето беше приятно топло. Не бях сигурна, че ще се справя с изчистването на калта от ботушите на малките, но изглеждаха толкова чаровно и в този си вид.
Хапнахме в ресторанта и с нетърпение се отправихме към новите за нас забавления, които се оказаха не едно и две. Ето и някои от тях:
- Лодките. В басейна с визия на малко планинско езеро вече има две лодки, така че дори да е хладно можеше да поплуваме. Докато мъжете се възползваха, аз разбира се, направих няколко кадъра, които завършиха в басейна. Буквално. Не успях да падна на дългия поход, но явно отпуснала се вече в хотела, се строполих по малките бели камъчета и топнах крака във водата. Обувките не се намокриха за моя радост. Ето и последния кадър, преди да усетя водата…
2. Лабиринт от слама, батута, набюдателницата и градината с ягоди!… Няма как да ги пропуснете. Малкият доста се въртя преди да успее да стигне до батута.
Запознахме се с двете понита Пепе, които се оказаха много дружелюбни. Да и двете се казват Пепе. 🙂 Стори ми се, че и кучетата се казваха Пепе, с изключение на черния лабрадор Джако, който ми стана приятел по време на похода, защото вървеше плътно с нас.
3. Велопистата, която малките не тестваха този сезон, защото просто не стигна времето за нея, но следващия със сигурност! Подходяща е за малко по-големи деца. Много добро решение със сеното за обезопасяването й.
4. Големият бял батут пред ресторанта. Голям кеф за малките. И не само… Мисля това беше любимото място на баткото. Не помня колко пъти скочи, но всеки път изражението му беше точно такова…
5. Нова парна стая до басейна, която също нямах възможността да тествам този път. Но по-добре, за да остане и за другия път.
Не пропуснахме и любимото месене на хляб, което по традиция се води от Руслан. Новото обаче е, че децата си направиха сами ПИЦИ! И ги хапнаха с голямо желание. Малките направиха паяци от хляб, които след това, макар и да им отне малко време, успяха да си познаят.
Маги и бебе Марко помагат
Пяната е една от най-големите атракции във Фабрика за Храна и Танци – Равнища. Миналата година, докато всички се веселиха в нея, баткото се беше скрил на сухо до съблекалнята и наблюдаваше на едно столче. Малък Монк. Тази година промяната в него беше коренна. Не само се хвърли в пяната привечер, но и беше първи и единствен с още едно дете. Едвам го изкарахме от там. Руслан – благодарим ти за търпението да пуснеш пяната тази вечер.
Вечерта беше топла ни посрещна с пълнолуние, приятна умора и ето тази гледка. Най-накрая можеше да си починем малко. Със сигурност имаше и още изненади, но нарочно не ви ги споделих… за да ги откриете сами. И пишете как беше…
„Как един човек може да бъде по-истински от другите? Ами, има хора, които се крият, а други — които търсят. Може би тези, които се крият — бягат от срещи, отбягват изненади, бранят своята собственост, пренебрегват фантазиите си, сдържат чувствата си, отбягват приключението с дъх на контрабанда — може би тези хора, хора, които не разговарят с дървеняци или ако са дървеняци, не разговарят с интелектуалци, хора, които се боят да не си изкалят обувките и да не си намокрят носовете, боят се да ядат това, за което копнеят, боят се да пият мексиканска вода, боят се да залагат рисковано, боят се да пътуват на стоп, да прекосяват неправилно улицата, да посещават евтини кабарета, да мечтаят, да се целуват, да левитират, мръднат, тропнат, скокнат или да лаят срещу Луната — може би тези хора са просто неистински и може би онзи тъп хуманист, който твърди обратното, трябва да види езика си как се пържи върху горещите котлони в Ада на Лъжците.
Някои се крият, а други търсят, и търсенето, когато е безсмислено, невротично, отчаяно или малодушно, може да бъде един вид криене. Но има такива, които искат да знаят, не се страхуват да търсят и няма да подвият опашка, когато намерят — а дори и никога да не намерят, те пак ще са си прекарали добре, защото нищо, нито страшната истина, нито нейното отсъствие, няма да им отнеме и една честна глътка от сладкия земен газ.” Из Бърни Кълвача, Том Робинс
*Фото-разказът е с партньорството на Фабрика за Храна и Танци – Равнища. Може да ги намерите и във Facebook.