25 окт. Жеги в Дубай

Струва ви се топличко напоследък лятото? Опитайте да прекарате едно лято в Eмирствата…

В пустинята лятото е толкова горещо и влажно, че когато по някаква екстремна причина се озовеш отвън, дрехите залепват от пот по тялото ти, а очилата ти се запотяват на мига и всичко пред очите ти се превръща в мъгла и нищо повече. Казваш, ами без очила? Няма как да оцелеш без тъмни слънчеви очила в пустинята, няма такъв вариант. Ако беше само 45 градуса, ок, някак се преживява. Но с любезното съдействие на влагата, навън се чувства като 50+ градуса по Целзии. Спокойно можеш да си опържиш яйце на парещото слънце на терасата. Сериозно, правила съм го. Улиците рязко опустяват, с изключение на няколко филипинци и индийци, пресичащи със страшно бавен ход с чадъри за слънце над главите. Да, за слънце, в пустинята такива са модерни, не за дъжд. Всъщност всичко тече на забавен каданс през лятото. Няколко месеца от годината животът преминава изцяло вътре – в офиса, в колата, в мола, в заведението, в хотела… Жегата започва от март, април, но е в пика си от май до септември.

Плажовете запустяват, с изключение на няколко заблудени туристи, решили да грабнат по-изгодната лятна оферта за екскурзия до Дубай, защото да пътуваш като турист в пустинята е най-изгодно през лятото. Обаче, рядко са подготвени за горещината, която ги лъхва още от летището и не ги оставя, докато не вземат с облекчение обратния полет към държавата си и разберат, че с тази „изгодна“ оферта“ съвсем са се прецакали. Жегата съвсем не е типична, всъщност типична е за горещината на фурна на максимална температура, така че ако искаш да се почувстваш като пиле на грил, то в този сезон можеш да изживееш точно това несравнимо чувство. Ако си камила, също не би имал проблем да изкараш поредното лято в емирствата, даже ще ти бъде много комфортно.
Местните араби се спасяват от горещините като заминават за Европа за лятото. Голяма част от тях, поне по-заможните (не всички са такива), имат домове във Франция, Италия, Англия и къде ли още не. Някои от тях пренасят и колите си до летните си убежища, със специални полети. Други стопанисват лъскави превозни средства в пустинята и такива в европейския си дом – тяхната лятна прохлада.

Експатите кътат почти цялата си годишна отпуска за лятото, както и безплатния си самолетен билет, който им се полага от компанията, за която работат в пустинята, за да се завърнат в родиния си град или село. А там да се порадват на воля на природата и дъжда, който толкова много им е липсвал през всичките тези дълги арабски изгарящи дни и лепкави нощи. За тях, а и за мен когато бях и аз експат по тези географски ширини, завръщане през лятото не е точната дума, която описва какво се случва. Точното описание е облекчение. Облекчение да усетиш дъжда над главата си или тропащ по ламаринения покрив на гаражите, дъжд от небето, а не дъжд в мола.. Да видиш отново бели облаци и синьо небе. Облекчение, че дори да е топло в града, за половин час можеш да се качиш в планината и да усетиш голяма прохлада и свежест. Да се топнеш в истинска рекичка. Облекчение, че през лятото можеш да живееш и навън, а не само на климатик. Ах, тези климатици. Толкова много ги мразя. Пет години прекарани на климатици, студени, неприятни, сриващи тотално имунната ми система, дн след ден, година след година. В последната компания, в която работих, над главата ми две години духаше силен климатик, който редовно ми докарваше главоболие, схванати постоянно рамене, болки къде ли не. Залепях му хартия, опитвах се да си сменя работното кътче, но докато не напуснах, той все си духаше върху главата ми. Ненавиждам климатиците.

Докато пребивавах в пустинята, дъждът беше страшна рядкост. Валеше за някакви мижави 5-6 дена в годината, а през останалото време – ярко слънце. Но когато валеше, беше страшен потоп. Всичко се наводняваше, защото арабите нямат добри отводнителни системи, просто защото там не вали по принцип. От тавана на шоурума започваше да се стича вода. В един от тези редки порои получихме имейл от HR-a, който гласеше – „Спрете веднага работа и се евакуирайте на мига“. Добре че си четяхме редовно мейлите, иначе можеше да пропуснем това явно изискващо внимание съобщение. Първото беше лесно, спирането на работата. Второто не съвсем. Шофирах сравнително нисък автомобил, който ме очакваше кротко на паркинга с вода до вратите. Вместо улици в зоната Джебел Али, в която работех по това време, течаха бурни реки от над 1 м. Пътят ми до вкъщи беше възможен само и единствено с автомобил и нищо друго, като 90% от него беше по най-голяма и бърза магистрала в Дубай – Шейх Зайед роуд. Добре че един добър колега с мега висок офроуд автомобил предложи на всички ни да ни евакуира на групички до дома ни, иначе просто щяхме да си останем там до другата сутрин…