20 авг. Замък на приказките
Така изпратихме „Замъка на Приказките“ в края на Борисовата градина в началото на пролетта 2010 г.
Свежата пролет контрастираше с разрухата на мястото. Името на улицата също.
А това лято, пет години по-късно го намерихме. И децата го видяха… Знаех къде е през цялото време, но ми отне 5 години да се реша да го видя отново. Замъкът на Рачо е на ново място, край Созопол и служи за украса в изградения замък в Равадиново. При вида му спомените нахлуха и емоциите се смесваха – от тъга, до радост че отново го виждаме и че децата за първи път ще го видят. Беше странно да го видим изложен на друго място, а не сгушен в клоните на дърветата на тихата уличка до Борисовата Градина. Беше странно да го видим разделен на части. Цялостната магия на предишния замък се беше загубила, а функциите му бяха променени – да краси един друг замък, на едно далечно място.
Отворих тази врата за първи път в живота си въпреки, че като деца бяхме седяла под нея много пъти, както и няколко пъти я бях рисувала. И ето кой беше от другата страна… Дори да не видя Замъка на Приказките в цялостния му вид, в този момент бях наистина развълнувана.
Столовете и масите изложени в заведението на големия Замък са дело на сръчните ръце на Рачо Ангелов – самоук дърводелец, посветил 25 години от живота си в създаването на целия Замък на Приказките. Някога като дете помня, че замъкът на Рачо в София беше отворен за посещения и вътре и тези столове, с много други подобни бяха изложени там.
Уникалните дърворезби на лампите, украсили градината са също дело на сръчния дърводелец от Борисовата Градина.
Градините в новия дом на Приказния Замък на Рачо са уникално красиви.
Замъкът на Рачо не е сам. Има много съседи – лебеди, пауни, ламя (специално за мъжа ми, който ще коментира – не ламя, лама!) и даже едно подозрително чисто магаре. Не му е скучно, казах си аз наум. Въпреки, че може би му е малко топло – той беше свикнал да е на дебела сянка.
Тръгнах си със смесени чувства. Въпреки горещия ден децата бяха изключително радостни от новото за тях изживяване. И аз се радвах – за техните усмивки. Но някъде дълбоко в мен, в детски спомени чувствах и съжаление. Че няма да могат да имат и те този приказен детски спомен от един дървен замък в една дива гора. Но след това се замислих. Те ще имат други, по-различни детски спомени, които трябва да създадем заедно. А днес, те се докоснаха до творенията на Рачо и искрено се зарадваха.
ps това е история за емоции. Предпочитам да не коментирам в нея нищо свързано с историята на замъка на Рачо – кой, защо, как и какво, толкова много коментирано в общественото пространство.