
14 фев. Мечта в началото на 2022 г.
Моята грижа за себе си
Уча се да ограничавам мечтите си – само върху най-важните за мен и близките ми. Свеждам грандиозни планове и сънища върху една – здраве. Мечтая да си върна здравето, както и семейството, близките ми, да са здрави.
В тефтера с летящи мои мисли, който водя, нагло се прокрадват и други мечти. А професионалният успех? А таланта? А пътуванията – от кога не сте пътували някъде? Дори само извън София! А сънищата за далечни градове, в които някога си се смяла, танцувала и опознавала с неспирно любопитство, така характерно за овните – в онзи, предишния живот. Градовете, които искаш да покажеш и на децата си, някога. Да, може би, някога. Но не сега. Не и през идващата година. И не, не заради пандемията. А защото днес не можеш да танцуваш, да тичаш, да спортуваш като преди; да се изкачиш без болка на планината или да караш колело с децата. И това състояние продължава вече прекалено дълго, цели 4 години. Почти 1500 дни. И болката, с която не се свиква да се живее, носи със себе си не само физически, но и ментални рани. Първо е гневът, че виновните трябва да бъдат наказани, след това са трескавите опити за търсене на спасение и отговор от десетки лекари у нас, продължило години и финансови вложения, сълзите, но не защото те боли, а защото не намираш разбиране нито в другите, нито в обществото. Защото осъзнаваш, че това е момента, в който загубваш много „приятели”. И знаеш, че те никога повече няма да намерят път обратно към теб, просто защото ти се променяш, а те не. Някъде в цялата тази манджа от емоции се прокрадват безпокойството, безсънието, загубата на тегло, самосъжалението, отчаянието, депресията.
Докато в един момент, сълзите стават все по на рядко, чувствителността към липсата на емпатия в околните се притъпява, правиш неуспешни опити да игнорираш безмислените им оплаквания и бели кахъри, радват те съвсем малки неща. Като че днес болката е по-търпима, че си успяла да вземеш всички деца от училище, градина, да ги заведеш на логопед или спорт, както всеки ден всъщност, но този път в края на деня можеш да заспиш без болкоуспоителни. Че имаш насторение да се усмихнеш – истински. Че зимата свършва и отново ще можеш да носиш отворените удобни сандали, защото стъпалото ще те боли значително по-малко. Ако мислиш, че нямаш достъчно обувки в гардероба си, радвай се дори и на един чифт. Замисли се, какво е да не можеш да ходиш, или да ходиш с болка на всяка стъпка. Не, не отхърляй тази мисъл, за да можеш да спиш по-добре. Иска ми се за да можеш да оцениш истински важните неща, докато е време. Не, това не е клише, а реалността за много хора като мен.
Обожавах да се раздавам. Като завършен емпат, цял живот все давам, давам – без да очаквам да получа нещо в замяна. Раздавах енергията, любовта си, времето и таланта си. Давах подслон и убежище. Помагах на всеки срещнат на улицата в нужда, паднал възрастен човек, връщах загубени чанти, скъпи телефони, документи. Раздавах се, и все още имам нужда да го правя, защото това е в природата на емпата. Но вече не мога. Как се раздаваш за другите, ако самата ти имаш нужда да помогнеш на себе си? И след като преминах през почти всички фази на яростта и отчаянието, от здравната ни система, от адвокати, от разбитите тротоари, по които буквално не мога да стъпя, от липсата на емпатия в обществото ни, от лекари у нас, до които едвам съм успяла да достигна физически, а те обясняват безчуствено, че болката е в главата ми. Отчаяние от „близки”, които в опита си да отрекат какво се случва с мен, за тяхно удобство и комфорт в мислите, също избират версията, че болката не е реална.
Поддържат ме редките, но ярки примери на хора с огромни сърца, някои от тях лекари, близки, моите родители, както и непознати – като вас. И срещата ми само с един такъв човек на ден ме прави истински щастлива за дълго време.
Здравето и грижата за себе си. Една едничка основна моя цел за тази година, за да мога да премина към осъществяването на всички други мечти. Защото, можем да осъществем всички свои мечти, но една по-една, като започнем от най-важната.
Промяната в блога настъпи преди няколко години, именно с желанието да споделям моя път към грижата за себе си, който може би ще резонира и с друг. И докато се разпръсквах на десетки различни места и търсех отговори извън себе си, докато имах паник атаки и не можех да спя – пишех тук все по-рядко. Но постепенно осъзнах, че отговорът към възвръщането на здравето ми трябва да е в мен самата. В това да разбера всичко за тялото си. Да променя начина си на мислене, храната, реакциите си, обръжението си. В това да правя нещата, които ми носят истинско щастие и да ги споделям по-често с вас.
Мисля, че всеки сам е отговорен да намери пътя обратно към здравето си, всеки е сам „адвокат”за себе си. И започвам годината така – с желание да се свържа повече с вас – рисувайки, пишейки, за да прогоня по-скоро болката. Бих се радвала да срещна сред вас и нови приятели, истински, емпатични, разбиращи, силни. Сигурна съм, че ще се случи.
И така, малко след началото на поредната ви динамична година, изпълнена с грандиозни планове и мечти, за нов по-голям дом, по-бърза или маркова кола, успешна кариера и висока позиция, повече финанси, много приятели, далечни пътувания, спрете за миг и си спомнете – кое е най-важното наистина? Здравето. Загубим ли го, ще загубим всички други свои мечти. А и никоя от тях няма да има значение всъщност, нали?
Как смятате да се погрижите за себе си през тази година? Напишете го днес, прочитайте си го често. Заради себе си, семейството си и всички свои мечти.
Искате ли да получавате бюлетина ми със статии за грижа за себе си, полезни линкове, нови продукти, други?