От доста време планирахме да посетим региона на Луковит и Карлуково, за който само бяхме чели, колкото да пробуди любопитството ни. Като забележителности си бяхме набелязали пещера Проходна, която още не бяхме посетили, и каменните къщи край Луковит. След последното приключение на тримата в пещера, в която безславно се срутиха по хлъзгавите стълби, този път реших да се включа и аз в групата, за да подвиквам регулярно „внимавайте“, „не тичайте“, „камък“. Дали изобщо ще има ефект е друго, но различно е да си мислиш, че имаш контрол над нещата.

Денят беше приятен, слънчев, свеж – нито студен, нито топъл, идеален за разходката, която планирахме толкова дълго. Луковит се намира на около 112 км от София, като се тръгва по магистрала Хемус към Тетевен, а някъде около Ябланица се отклонявате към пещерата. Искате ли да го намерите, ще го намерите, пътят е добър и лесен.

Малко преди Златна Панега, спряхме за кратка почивка на малък тих селски път. Докато се протягахме навън, към нас с танцуваща стъпка, от нищото, се приближи голямо игриво куче, което първо леко ни стресна, но искрената му радост и любвеобвилност ни задържа по-дълго.  Поиграхме заедно, като резултат мъжът ми реши да го вземем. Той така хареса и кокерката ни. Опита се да го покани в колата, но то не пожела. Всъщност нямахме никакво място, а то беше много активно, енергично, въртеше се като лудо около колата с такава невероятна радост. Дълго мислихме какво да правим, дадохме му от храната си, споделихме в няколко групи онлайн за нея, като накрая, с малко свити сърца, продължихме към Луковит, решени на връщане да решим какво ще правим. Имахме две версии. Тя, оказа се момиче, или беше изоставена в полето, където стоеше и чакаше да срещне хора, или беше тръгнала на разходка от близкото село и случайно попадна на нас. И може би щеше да се върне в къщата си след разходката. Големият ни син я кръсти Жорка.

Не след дълго шофиране достигнахме пещера Проходна. Пещерата ме учиди с простора си; създава чувство на свобода, а веднъж влезли вътре осъзнаваме колко малки сме, в сравнение с природните феномени. Не бях посещавала пещера скоро, макар като тийнеджърка да бях редовно в компанията на пещерняци и да обожавах пещерите. Невъзможността ми да стъпвам стабилно в последните години отложи срещите ми с пещерната магия, но за сметка на това, завръщането ми беше придружено с трепет, вълнение и усмивки, почти толкова големи, колкото тези на децата. Да, кално е, да има много камъни, да беше ми трудно да стигна до „очите“ но е невероятно и си заслужаваше! Капнаха ни няколко капки от сталактитите, което било добър знак и време за пожелание. Защото ако те капне капка в пещера Проходна, ще ти се сбъдне желание. Шт, не казвам какво е, за да се случи.

Районът около пещерата ни учуди приятно с красиви изненади по пътя – каменно цвете, огромна каменна пеперуда, усмихнато слънце върху скалите, Фред и Уилма, умело изваяни от камък, приказен подлез, преобразен невероятно – голяма радост за децата. Разбрахме, че всичко това е дело на Ачо и Петя, които влагат време, усилия и средства, за да преобразят родния си край и го превърнат в една красива приказка. Искрено ви благодарим. Създали сте уникална и незабравима приказка.

На обяд хапнахме сандвичите в екстремна беседка с ето тази невероятна гледка. Въпреки, че природата не беше облякла още зелената си премяна, тя и така беше красива, в топли нюанси.

Абонирайте се за бюлетина тук.

Не след дълго достигнахме и до двете каменни къщи, които също са създадени от Ачо и Петя, като всъщност и са обитавани от тях. Но въпреки това, те са оставили вратите на двора си отворени, за да може всеки да се порадва на създаденото от тях чудно кътче, да поседне да почине на дървената масичка до слочето, да се снима за спомен с децата и да им създаде спомени за цял живот.

Детайлите бяха изпипани перфектно, с мисъл, вкус и много любов. С огромно желание и страст. Всичко е изработено на ръка и уникално само за себе си – дървени пейки, къщички за птички, пчели, катерички, огледала, зимна градина, изкуствена пещера, огледала, столчета за джуджета, кокичета на перваза, зюмбюли на дървената маса за кафе, дантела на задната врата, катеричка на входа и още,  и още… Каменен басейн в двора, добре поддържана градинка, която сигурно е невероятна май месец. Всичко трябва да се усети, снимките само показват бегла част от цялата атмосфера. Децата бяха страшно щастливи, а малкият ни син си пожела някога да поживее в така къща, която за него се превърна в „най-яката къща“ на света.

Ачо и Петя, вие създадохте едни от най-приказните спомени на децата, благодарим.

Пътят ни продължи към новият комплекс „Златен парк“ с плаваща каменна къща, за която бяхме чели и разбира се, решихме да посетим. Повъртяхме се доста, докато разберем, че Луковит е в обратната посока, на тази в която караме. След 15 минутно въртене в региона забелязахме, че едната каменна къща до пещерата, около която се въртяхме, беше информация. Точно на време. След като разбрахме, че Луковит е в обратна посока, не след дълго достигнахме и новия комплекс на язовир Златна Панега. Той ни посреща с каменни къщи и една плаваща в самия язовир. Комплексът също е дело на креативното семейство, както и идеята и реализацията на къщата във водата. Забелязахме и два бели лебеда, които се вписваха перфектно в атмосферата на загадъчното място.

Комплексът още не е завършен, предполагам че скоро ще бъде. Най-хубавата гледка е от терасата пред двуетажната къща, точно до стената на язовир Златна Панега.

На връщане не спряхме да мислим за новата ни приятелка. Опитвахме се да намерим пътя, по който дойдохме, но за съжаление излязохме на нов, който ни заведе направо на магистралата. Децата се разплакаха, че няма да срещнем отново черното куче. Направихме няколко завоя и се върнахме в Златна Панега, откъдето намерихме същия селски път. Стигнахме до същия селски кръстопът и спряхме на същото поле. Тя беше отново там, точно на същия кръстопът, три часа след първата ни среща. Точно на същото място. Позна колата и отново започна голяма игра. Децата я нахраниха с останалата храна и започнахме отново да мислим какво да направим. Попитахме познати, изкарахме доста време с нея, но не стигнахме до решение. С три деца и кокерка в градски апартамент, не можехме да поемем този ангажимент. Скоро след това тя се отдалечи от нас в посока полето и ние потеглихме отново към София.

Обаче сърцето ни пак беше свито. Направихме нов план, по идея на мъжа ми. Оставя ни с децата вкъщи в София и се връща обратно да я обезпаразити и закара на място, което е по-близко до хората. Или я докарва в София, а след това й търсим дом. И така, осъзнавайки, че това страшно игриво голямо куче кръстено Жорка не може да живее с нас, нито да я вземем с пълна кола в София, се връщаме обратно – 112 км.

Осъзнавайки, че планът ни почти сигурно е обречен на провал – да намери отново черното куче на същото място в тъмното след още 112 км обратно, да успее да го качи в колата… ние решаваме, че ще се придържаме към него, защото не можем да оставим животното само на пътя далеч от хората, които то явно обича. Пристигаме в София към 18 ч., Мъжът ми купува Фронтлайн, пакетира нова храна, одеало да покрие седалките и потегля към Златна Панега. Още 112 км . С храна и фротлайн, с някаква надежда да я намери отново.

Готвя, храня кокерката, оправям вкъщи, очаквам новини. Телефонът звъни на фейс тайм, той ми показва тъмното поле до Златна Панега и я търси на същото място. Няма я. Решаваме, че си е тръгнала, може би към селото. Той се качва в колата и потегля бавно по пътя и изведнъж споделя „Ето я, виждам я, ходи бавно, сама, край тъмния празен път. Позна колата и започна да скача около нея!“ След което я е качил, обезпаразитил и завел до най-близкото населено място, за да я нахрани.

Отново фейс тайм, от центъра на село Брестница. Жорка, хапнала отново, скачаше радостно, а в екрана се видя само един голям розов език и усмихнати очи. Доволна, прескочила оградата на селска къща и останала там. Решихме, че вече, близко до хората, ще намери своя нов дом, и той потегли обратно към София. Планираме следващата ни дестниция ще е село Брестница, с надеждата да я видим отново.

И така, след 450 км преминати за деня, много приказни преживявания, нова пещера и нов приятел, събрахме спомени, които да ни топлят до следващата забежка извън столицата.

А ако вие видите някъде Жорка, пишете ни.