Първи задграничен паспорт на бебе – нашата история от първо лице - 10.04
Как извадихме първите задранични паспорти на двете ни породени деца - история от първо лице
паспорт деца, паспорт на бебе, паспорт за бебе, породени деца, задграничен паспорт за бебе, задграничен паспорт за дете, с бебе в чужбина
937
post-template-default,single,single-post,postid-937,single-format-standard,theme-bridge,bridge-core-2.1.4,woocommerce-no-js,ajax_fade,page_not_loaded,,no_animation_on_touch,qode-title-hidden,columns-4,qode-product-single-tabs-on-bottom,qode-theme-ver-20.1,qode-theme-bridge,wpb-js-composer js-comp-ver-6.1,vc_non_responsive,elementor-default,elementor-kit-21196

Първи задграничен паспорт на бебе – нашата история от първо лице

паспорт

След две бременности и в грижи за двамата юнаци не сме имали време и много възможности за пътуване извън България. Но ето дойде денят, в който решихме да извадим и първите задгранични паспорти на Смехурко и Белята с надеждата да направим някое пътуване до близка държава. Разбира се, децата нямат още лична карта, така че за да пътуват извън страната им трябва паспорт.

В този важен ден облякох момчетата с новите дрехи, разресах косите и се упътихме дружно към районното – мама, тати и два броя деца. Присъствието на таткото е задължително. Бяхме приготвили личните си карти, както и актовете за раждане на малките – копие и оригинал. Сигурни, че всичко ще мине добре (хубаво е човек да е оптимист) се озовахме усмихнати пред опашка за взимане на документи за кандидатстване, която мина сравнително бързо. Но, до тук със спокойствието.

Документите за попълване естествено бяха МНОГО и всеки разбира се в по два екземпляра. Не получихме упътване как да ги попълним, така че ни отне поне 40-50 минути мислене, писане, задраскване, взимане на нов документ, пак писане…* Нямаше удобно място за сядане и попълване на документите, така че седнахме навън в близкото кафене, където вятърът, за да направи историята по-драматична редовно издухваше попълените с много мислене и опит за съсредоточаване документи. В същото това време, Белята трескаво се опитваше да вземе химикалката с която пишех, или да разлее водата на баща си върху нас. Бебето, за наше щастие, блажено се протягаше в количката, като не занимаваше никой с присъствието си. В трескавия опит да попълня безбройните документи правилно, като в същото време укротим Белята и не забравим бебето само, спокойствието ми лека полека даде път на лека нервност и желание да си поговоря сериозно с жените на гишето (които не ми предоставиха да попълня документите предния ден в къщи, защото, виж ти, трябвало на място).

Добре… Попълнихме формулярите почти без грешка, след което отново се озовахме на опашка, защото така било, редиш се за документи, попълваш и след това пак се редиш да ги подадеш. Ок… но с малко крещящо вече момче и бебе с наченки на глад дали няма друг вариант? – осмелих се да попитам аз лелката на гишето, като се опитвах да скрия напиращото в мен нервно цунами. „Не, такъв е редът, всеки чака нищо не можем да направим… Виж ако хората ви пуснат…

“ Аха, помислих си аз. Пак предимството за майки, или по скоро липсата му… В това време Белята крещеше с цял глас навън с баща си. Но нервната вълна превърнала се в цунами не издържа и се изля върху жената на гишето. В резултат жената на гишето вместо да даде предимство, помоли да не ги занимавам повече с тревогите си и реши, че й е време да смени смяната с колежката. А жената пред мен с ледено спокоен глас, на другия полюс от разглевеното цунами ми заяви „И аз имам две деца и съм минала по този път, съветвам ви вместо да вдигате шум, да ги бяхте оставили вкъщи, докато не стане време за снимките“. Хм, това би било перфектно, разбира се ако 1 годишно момче и 4 месечно бебе можеха да се грижат сами за себе си вкъщи. Бебето да се кърми без майка си като огладнее… Както и да е, цунамито отговори на Ледения глас да си върви по своя път и да ни остави ние да вървим по нашия, след което пусна Белята вътре и тогава всички разбраха какво е ШУМ. Мисля че присъствието на вече изнервения малчуган, спомогна да получим предимство от една от жените на гишетата (една от малкото, които бяха останали на смяна след цунамито), видимо тяхна шефка.

Последваха снимки на малките, на които баща им ги държеше. Е, нямаше големи усмивки, но може би другия път, след 10 години…

Статията е писана 2014 г. 

 

*към днешна дата (2024 г) документите за попълване се дават автоматично попълнени, като дамата на гишето любезно обяснява къде и какво да се попълни и слага отметки с химикал. Това значително улеснява процеса и го прави много по-бърз. Опашките са предимно сутрин и на обяд.

От моите ръце