16 юни Приключенията ни в пъстрия Непал. Част първа.

Има нещо толкова магично в Непал. Цял живот бях слушала истории за тази дестинация, разглеждала снимки и мечтала, но нищо не може да се сравни с истинското приключение там.

Беше преди години, имахме 4 дневна почивка от работа с приятеля ми, а дестинацията беше само на 3 часа от нас. Избрахме я в последния момент и това беше едно от най-добрите ми решения в живота. Забелязала съм, че обикновено така се случват най-добрите неща – без дълги предварителни планове, анализи и др. Просто решаваш и скачаш с главата надолу.

Първото вълнение изпитах малко след като наближихме дестинацията със самолета. Бях на височината на връх Еверест, той беше буквално пред очите ни. Даже успях да го снимам, докато приятелят ми кротко спеше до мен. Но, ето го и него…

Бяхме запазили хотел в джунглата. Беше на 10-15 км от град Катманду, в планината. За да го достигнем трябваше да преминем през града.

Катманду първо ни шокира, а след това очарова. Хаос, шум, анархия в движението, страшно замърсен въздух… Беше ми странно, защо хората са с кърпи на лице, но чак вечерта разбрах, след като цяла нощ кашлях от прахта. На другия ден и аз бях заредена с кърпа за уста. И ако изглеждам капризна, хм.. нека си говорим отново, след като и вие го посетите. А ако сте били, знаете за какво говоря. Но след този първи културен шок, намерихме чар във всяко малко нещо, а приключенията са живи както в спомените, така и в снимките.

Хотелчето беше много приятно. Както споменах, беше в джунглата, за това и беше съвсем нормална гледка да видиш маймуни нявсякъде. Те се  разхождаха спокойно, влизаха да си откраднат нещо от кухнята и общо взето, добре дошъл им беше този хотел в средата на тяхната обител. Охраната на хотела не мислеше така. За това бяха назначили местен човек на длъжността “бранител от маймуни”. Длъжностната му характеристика включваше да седи на голямата поляна и да следи маймуните с прашка, за да не вилнеят в хотела и пречат на гостите. Един бранител на 10-20 маймуни… не беше изобщо лесна битка.  Изходът беше лесен – просто си затваряте много добре прозореца, за да не влизат вътре. Както пишеше на прозореца в стаята ни.

Всъщност много харесах хотелчето. Имаше спа, построено в клоните на огромно дърво. Всички стени бяха  направени от стъкло и вътре се чуваха ясно всички така характерни за една джунгла звуци.

Огромното ми любопитство да изследвам какво има в региона не ми даде възможност да спя изобщо. В ранни зори намерихме местен водач от хотела – Сакир, който да ни разходи за ден в околностите. Пътят ни започна от оградена с голям зид “частна” джунгла, през която имахме право да преминем. Джунглата беше дива, страшно шумна, много гореща, разбира се – с маймуни на всяка крачка. Той, водачът – с бяла риза, дълъг бял панталон, строго официални обувки и с много делови тон обясняваше от къде минаваме и какво виждаме. Някак не ми се връзваше с пейзажа, но явно това беше част от “идентичността” на хотела и визията, която желаеше да създаде у посетителите си. Ако беше се облякъл с пъстри къси панталони и бяла ленена риза, повече би се вписал. Мислейки си над тези – не толкова важни, но интересни контрасти, изведнъж водачът ни, небрежно спомена “А един път, докато минавахме от тук с една група, видяхме Тигъра. Той е един и се крие някъде в този регион. Може и да го видим, оглеждайте се.” Явно беше усетил, че се бях отнесла в мисли и реши да ме върне много екстремно към реалността и къде се намираме. Джунглата! Тигър?! Тук! Моментално загубих интерес към тоалета му. Стиснах ръката на моя, по това време, приятел и изпаднах в тиха паника, която набираше сила. Скоро не беше изобщо тиха. Всичко бих приела, но да си платиш и да те изяде тигър… Не ми се нравеше тази идея изобщо. И то без да си оставила още поколение след себе си. Скоро Сакир се смили над мен и призна, че било шега. Шега, не шега – бях на тръни докато не излязохме от оградената “частна” джунгла.

По пътя си преминахме през много шарени и екзотични места, малки скрити селца с местни жители, до чийто живот се докоснахме – макар и само за един ден. Това, което помня, са усмивките на децата. И колко бяха красиви всички. С румени бузки и големи очи. С дрехи, които няма как да не забележиш от 1 км, защото бяха в най-ярките цветове на палитрата и в странни комбинации.  Въпреки бедността, липсата на образование и трудностите, децата като че ли живееха щастливо детство, поне това говореха усмивките и веселите им гласове. Тичаха сред гората, къпеха се в реката, люшкаха се на бамбукови люлки, сами правиха играчките си…всичко това сред природата.

Със сигурност живееха с много лишения, голяма част от тях без образование, възможности за пътуване, повече играчки, но най-малките, които още не се бяха докоснали до трудния живот на родителите си и по-големите си каки и батковци, живееха своето незабравимо детство.

А това момиче ме изуми – с нейната сериозност, красота, контрасти, отдаденост да помага на баща си и този толкова дълбок поглед, с който все едно искаше да разбере всичко за мен за един кратък миг. Попитах баща й, дали може да я снимам,  а той разреши. Това беше преди години. Днес тя е тийнейджърка. Сигурно е станала много красива девойка. Иска ми се да я видя днес и да попитам как е. Не знам защо. Просто понякога образите или лицата, които виждаме оставят толкова ярък спомен у нас, че много често ни напомнят за себе си, отново и отново. Едва ли скоро ще посетя това малко планинско селце в Непал, но знае ли човек.

Трудният живот личеше в очите на по-възрастните, които бяха ангажирани в тежка работа. Жените носеха слама от полето, перяха в реката, метяха дворовете и изработваха сами чиниите си. Ярките им дрехи контрастираха с начина им на живот. Независимо от тежката ежедневна работа на полето, те държаха да изглеждат красиви. Запечатах образите на някои от тях, за да мога да си спомням. Всяка от тях си има своята история.

Жената със сеното. Бях застанала на пътя й, за да я уловя в кадър. Като се разминахме се усмихна, промърмори нещо на нейния си език и отмина. Водачът ни преведе – “Аз тук едвам нося тази купа сено, а вие не само ми седите на пътя, но и снимки правите…” Добре, че беше с усмивка. Но ето, днес може и вие да я видите. Образът не е на 100 % фокус, защото бързах да се дръпна от пътя.

Сляпата жена – доказателство за силата на жените. Срещнах я в друго малко населено планинско село в Непал. Метеше и подреждаше старателно пред къщата си. Мисля, че думите са излишни.

Контрастите бяха навсякъде около нас. Бяхме  се бяхме потопили напълно в местната атмосфера. Малките неща по пътя ни усмихваха, учудваха или натъжаваха. Но оставиха такава ярка следа, че дори днес, докато пиша този разказ, все едно отново съм там.

А, ето го и Сакир. Помните го от началото на разказа, нали? Отново беше потънал в дълги обяснения, този път за тази червена сграда, които не помня. Факти и дати не помня. Но дай ми лица, няма да ги забравя никога. Но пък моят бъдещ съпруг слуша с доста голям интерес. Докато аз, както винаги всъщност, просто снимах… За това и нищо не мога да ви кажа за нея, освен че се получи интересен ъгъл за снимка.

За мен Непал е една огромна и незабравима емоция, смес от крещящи за внимание цветове и миризми,  ярки контрасти, радост и тъга, мръсотия и свежест, усмивки и тъга, храна за толкова много истории, които се надявам някой ден да разкажа и на внуците си. Радостна съм, че имах и свободата, и възможностите да видя подобни зареждащи мечтите места. Днес, години след това,  имам спокойствието и вдъхновението да събера късчетата от тези пътувания и разкажа моите истории, както и тези на хората, който срещнах.

Разбира се, това е съвсем малка част от емоциите ни в Непал и само част 1. Така, че скоро и още.