Това лято станаха 12 години от лятото, в което с мъжът ми живеем заедно, 10 години от нашата сватба. Хората я наричат Розова сватба. И по традиция, би следвало да съберем всички познати, роднини да празнуваме случая.

Обаче ние не го направихме. Решихме да забегнем за няколко дни от София, на чисто, зелено, спокойно, изолирано. Някъде, където ще може да чуем мислите си. Някъде, където ще се събуждаме с цветя пред прозореца, а не с препълнените кофи с боклук, които от няколко години стоят директно пред входа ни. Някъде, където ще можем да дишаме, за да дадем начало на по-спокойно бъдеще; на чист въздух, за чисти мисли и добра енергия.

Защото не всичко винаги е цветя и рози, макар и да е „Розова сватба“. Защото грижите за три малки деца през последното десетилетие са интензивни и изискващи. Моментите, в които битовизмите често са превзели ежедневието ни повече, а романтиката не харесва битовизми. Защото до момента, покрай бременностите ми през последните 9 години, преминах през 6 операции, съвсем не леки, а последните ме оставиха с (поне за момента) още не излекувана хронична болка. Не се живее лесно с хронична болка. Има напрежение, има разочарования, има понякога и сълзи. И това хич не е романтично. И докато някои се ядосваха, че заради извънредното положение, не можеха спокойно да излизат навън, или да ходят в парка, до вилата, в съседния град, на мен ми беше мъчно, че трябва да намаля посещенията при лекарите, изследванията, търсенето на съдействие в чужбина. Спрях и физеотерапията ми, точно на 12.03.

Последните 3 години не бяха изобщо лесни за нас. И все още излизаме от мрака, в който бяхме попаднали. Както аз, така и той. Мрак, който искахме да разсеем сред природата, далече от цивилизацията, за да може да намерим хармонията отново, но първо в себе си.

Природата успокоява. Тя ни зарежда невероятно много. Лично мен ме отпуска и усмихва. Кара ме да забравя ежедневните градски предизвикателства и ме превръща в мечтателката, която бях като малка. Оптимистката, която вярваше, че всичко ще е наред и всичко ще се оправи. Защото доброто все пак побеждава, поне в историите от детството.

И така, в края на юни, ние се озовахме на едно далечно от София място, високо в планината, заобиколени единствено от борова гора и песента на птичките. Пристигнахме точно с бурята, по криволичещия планински път, след като объркахме разклонението. Всъщност, то и в живота ни е така. Най-хубавото ни очаква на завоя, точно след голямата буря, след дълъг и криволичещ път в търсенето му.

Беше петъчен дъждовен следобяд, когато наближихме наетата дървена къщичка в гората на Семково. Не бях идвала в Семково от дете. Нищо не помнех за мястото. Приключението беше ново за всички нас. Пътувахме с момчетата, а малката беше на гости при баба и дядо.

Няма смисъл да описвам подробно мястото, дългите разходки на чист въздух, чистотата и спокойствието. Курортът изглеждаше изоставен, много къщички запуснати, големите хотели не работеха и бяха съвсем празни. Пълна изолация. А гледката през прозореца ни? Хм, не съм виждала по-успокояваща ме гледка, особено след силна буря. И да, не бих заменила тази гледка дори за гледка от Бурж Ал Араб. Всъщност, не бих заменила и престоя ни в тази къща с престой в Бурж Ал Араб. Много по-красива е, много по-зареждаща е. И много по-вдъхновяваща.

Опитай се да заживееш съня си. Не е толкова трудно. Понякога отнема само няколко часа шофиране в планината. Друг път отнема години в лутане, пътуване до далечни екзотични дестинации и връщане отново тук, където сме щастливи. А някой път, сънят си остава само сън. Зависи от нас.

Свежият въздух ни помогна да се заредим с хубава енергия, а за два дни успях да прелистя полезна книга на Дънов, част от библиотеката в къщичката. Правихме преходи до езерото с невероятно чистите води, което отразява планините около себе си, минахме покрай безброй мравуняци, видяхме даже мечки в парка на Танцуващите мечки, хапнахме риба от близкия рибарник. Лежах на хамака, правихме си барбекю, взирахме се в боровете. Изследвахме цветята, крачихме върху хълма, който зимата се преобразява в писта. Бягахме от дъжда, а след това се припичахме на слънце. Децата видяха гущери, след това ги сънуваха. Гониха се около къщата, причакваха горските елфи до големия бор.

Така отметнахме първите 10, тоест 12 години заедно.

Вдъхновена от мястото, нарисувах с акварел ето този детайл в къщата, която е обзаведена наистина много интересно, с примес на старо и малко ново.