01 май 145 години от Априлското въстание в Панагюрище с породени деца

Вчерашния ден, първия от 5 дневната празнична поредица от почивни дни, голяма част от хората прекараха в задръствания, опити да достигнат заветната Гърция, в опашка за ваксина или в трескава подготовка за Великден. Точно тогава ние решихме да заведем момчетата до Панагюрище.

Първо, защото аз съм наполовина панагюрка, второ, защото децата още не бяха посещавали града, освен като бебета, а ние много държим да познават корените си и историята на града. Да си призния, бях забравила за честванията по повод 145 години на Априлското въстание, които се планираха в града точно за 01 май, затова и се изнендахме от оживената тълпа в центъра, препълнените заведения и шумния, но пъстър пазар до реката. Явно, градът се подготвяше за честванията на следващия ден, а на няколко места се разминахме и с чужденци.

Пътят до Панагюрище е изключително живописен и планински, на 30 км по магистралата се следва отбивка Панагюрище, а след това 52 км се шофира из невероятна природа, която пролетта е току-що облякла в зелена борова рокля. 52 км завои не са особено приятни за никой в един момент, и въпреки красотата навън, почивката в боровата гора или край някоя река става наложителна. Има голям избор от „природни спирки“, за съжаление повечето замърсени от предишни техни посетители.

Пристигнахме точно на обяд. В Панагюрище е винаги по-топло от София, а точно когато го посетихме вчера температурата достигна приятните 27 градуса – чудесно време след доста хладния април. Все още не сядаме по заведения, ресторанти, така че планирахме да вземем хапване на крак на някоя сенчеста пейка. Беше трудно да намерим място, от което да вземем нещо набързо, но след 20 минутно търсене из центъра, накрая се почерпихме с по парче пица на една хладна пейка точно под църквата.

Паметникът, църквата, старата къща, в която живееше преди много години баба, това бяха спирките, които бяхме измислили и осъществихме сравнително без проблем и в кратко време. Не че бързахме, но децата очакват по-бързо преминаване през пространството, а опитите ми да обясня повече за исторята на мястото, бяха отсечени набързо с репликата:

– Да знам, това съм го учил в училище вече. Сега да отидем на друго място.

Църква „Свето Въведение Богородично“

Не знам защо, но Вечният огън, който палиха точно над църквата, вече не съществува. Бях им говорила в колата за него, като дете ми беше направил невероятно впечатление. Но явно, вече е само в исторята. Като разбра това, малкият тихо допълни:

-Ами. мамо, запали го ти?

Да, точно това исках да направя, да запаля огъня, макар и един друг огън.

За мен Панагюрище е пълно с истории. Малки, незабравими, лепкави и сладки истории от моето детство. Истории от безгрижни лета при баба и хубави детски приятелства. Но това е тема на съвсем различна статия. Защото тази е за момчетата, за техните първи впечатления, а след години и спомени от Панагюрище. Точно преди празника за честването на 145 г. от Априлското въстание. Мисля, че нямаше по-подходящ момент да ги заведем там.

Емблематичният хотел Каменград в центъра