4 месеца вкъщи и 11 научени урока - 10.04
блог, изкуство, майчинство, украси за дома
20797
post-template-default,single,single-post,postid-20797,single-format-standard,theme-bridge,bridge-core-2.1.4,woocommerce-no-js,ajax_fade,page_not_loaded,,qode-title-hidden,columns-4,qode-product-single-tabs-on-bottom,qode-theme-ver-20.1,qode-theme-bridge,wpb-js-composer js-comp-ver-6.1,vc_non_responsive,elementor-default,elementor-kit-21196

4 месеца вкъщи и 11 научени урока

В последните две години често ми се налага да оставам вкъщи за по продължителен период от време, като най-дългия беше зимата 2017-18, когато имах трудна бременност с малката, с последваща оперция, възстановяване, раждане, възстановяване. Не излизах навън около 4 месеца. Няма да забравя деня, в който излязохме с малката за първи път на разходка пролетта в парка. Беше април – слънчев пролетен ден, всичко наоколо цъфтеше и миришеше невероятно. Аромат, който ще запомня цял живот.

Не ми беше лесно толкова време вкъщи, без никакъв социален живот (а аз съм доста социална), без буквално даже до магазина да мога отида. В допълнение и непрекъснатите болки, без да мога да пия лекарства. С болката не се свиква. Но със седеното вкъщи се свиква. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Не можех и да работя, защото не можех да седя на бюрото в домашния ми офис, който тъкмо бях обзавела и декорирала на малката тераска до детската стая. Общо взето беше предизвикателен период, макар и много различен от този днес.

И все пак, има някои общи неща. А какво научих от тази кошмарна за цялото ми семейство зима вкъщи, накратко:

  • Издържливостта и характерът се каляват доста добре в лицето на предизвикателството. Като добавим и солидна доза болка, коктейлът за тотална промяна е гарантиран;

 

  • Нищо нямаше да бъде същото след това. Особено аз;

 

  • Разбрах колко безмислено и глупаво е било мрънкането преди това за малките неща от ежедневието, за които само се молех отново да ми се случат. Единствено мечтаех да мога да вървя отново. Повечето оплаквания за ежедневни житейски ситуации и бели кахъри ми се струваха смешни;

 

  • Понякога се панирах, че няма да излеза от всичко това цяла. Нормално е. Паниката е здравословна в една определена граница, обаче. До толкова, до колкото ще ни доведе до самосъхрание, а не до самоунищожение;

 

  • Понякога имах моменти на отчаяние, доста тежко отчаяние – не бях сигурна, дали тялото ми ще успее да износи малката. Страшното беше, че и лекарите нямаха отговор. И тогава се обърнах навътре, към  дълбините на умореното ми от болка и еднообразие вкъщи същество, за да намеря тази мощна сила, която да ме изтласка от дъното нагоре, където беше малко по-светло и по-позитивно. А това изтласкаване не стана за ден-два – беше цял един дълъг процес;

 

  • Често, когато си изправен пред трудности/болки, които продължват по-дълго от месец, осъзнаваш, с доза огорчение, че човешката емпатия има давност. 1-2 седмици, след което се очаква да си същата като преди. Пандемията може би ще ни научи и да бъдем малко по-емпатични. Разочаровала съм се, плакала съм, имала съм хиляди въпроси – защо? След което просто го приех за факт. И емоциите се охрадиха. И спрях да плача. И се промених. Очакванията ми намаляха. Трябваше да оцелея и емоционално;

 

  • В ситуация на криза си създадох моя схема за запазване на енергията, за да мога да успея дам живот на дъщеря ми пролетта;

 

  • Един неоспорим факт след няколко месеца изолацията вкъщи – тя те отделя от много позитивни, но и доста негативни хора, така че имах перфектната възможност да създам моето позитивно кътче на оцеляване и самосъхранение – започнах да рисувам отново, като рисуването се превърна в моето обежище за ментално оцеляване;

 

  • Двете момчета бяха участници във всичко. Не им харесваше, че това се случва, но получиха и своя урок – понякога в живота ни идват и трудности, не всичко е рози и слънца. И се научиха на емпатия и помощ с малки ежедневни неща из къщи;

 

  • Пътуванията ни намаляха драстично, след което спряха за един период от време. Защото аз не можех да излеза от вкъщи. Всъщност излизането ми от нас се беше превърнало в лукс. Не можех да стигна до болницата даже, какво ти пътуване. Изобщо не беше в мечтите ни за момента. Преживява се, не е страшно да не пътуваш;

 

  • Въпреки, че исках да работя през цялата си бременност, още в четвърти месец осъзнах, че това няма да се случи. Бях съкрушена. Не можех да работя, въпреки че исках, а работех за себе си – сметките си идваха, нямах работодател, който да ми плаща осигуровките, не можех да се лиша и от услугите на счетоводителя. Разходите започнаха да се увеличават, а приходите – обратно. Трябваше да се научим, по трудния начин, да управляваме всеки лев по предназначение. Отне ни време. Не беше лесно, всъщност изобщо.

 

Все още излизахме от тази последна наша криза, когато се обяви извънредното положение у нас. Днес мисля, че сме с една малка идея по-подготвени и по-издържливи ментално благодарение на преживяното. А за да преминем по-леко, отново си представям онзи прекрасен слънчев априлски ден с бебето, което се роди на 10.04 преди две години – на нашия рожден ден. Спокойствието, че сме преминали през кризата някак, макар и с рани и много белези, след много сълзи, които бяха пресушени, и вече съвсем различни хора.

А онзи живот, който беше само рози и усмивки, в който пътуванията нямаха край и всичко беше възможно, е заменен временно с един друг, който макар и малко по-монотонен, е също доста интересен. Който ни направи по-силни, по-издържливи, с по-малко претенции и изисквания, със силно занижен праг на очакванията. Който ни научи, да се радваме на малките неща. Сега. Усмивката на детето. Моментът с него, докато решиш косичката или я къпеш. Времето, което имате с тях, вкъщи, сега. Изполвайте го. Използвайте го добре. Защото когато кризата отмине, ще отмине и то. И всичко това е временно.

И моля ви, стойте си вкъщи и излизайте само при неотложна нужда. Ще спасите човешки животи.